СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК И ВРАБЧЕТО

27.03.2020 г. (петък) – развитие на речта

  1. Припомнете си същността на трансформиращия преразказ (стр. 112 – 113 от учебника по български език).
  2. Изпълнете следната дидактическа задача: Прочетете текста и напишете подробен преразказ от името на врабчето.

СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК И ВРАБЧЕТО

Светослав Минков

Имаше едно врабче, което чуруликаше от сутрин до вечер в

градината на една къща и беше много щастливо. Подскачаше то безгрижно

по клоните на големите стари дървета, пееше си весели песнички, а щом

огладнееше, слизаше на земята и скок-подскок, скок-подскок – отиваше при

курника и все намираше там по някое ечемичено зрънце. […]

Една нощзаваля сняг и цялата земя се покри с дебела снежна пелена. […]

На сутринта врабчето изскочи из своето скривалище под стряхата на

къщата и кацна върху стобора.

– У-у-у, че люта зима! – рече то и настръхна цяло от студ. […]

След малко в градината дойде едно хубаво момиченце с черни

очички и с румено личице.

– Бате ще ми направи снежен човек! – извика то и запляска весело с

ръце.

И наистина неговият брат затъркаля по земята една снежна топка,

която започна да става все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне се

превърна в чуден снежен човек с дълга метла в ръка, с червен нос от морков

и с два въглена вместо очи. Цял ден малкото момиче скачаше около снежния

човек и му се радваше.

Ала ето че настъпи вечерта и къщата заспа дълбок сън. Само малкото

врабче стоеше будно, защото не беше яло от сутринта. Снегът бе засипал

ечемичените зрънца, а другаде храна не можеше да се намери. Когато ясният

месец изгря на небето, врабчето излезе изпод стряхата и кацна върху рамото

на снежния човек.

– Хей, приятелю, я се махай оттук, че ако дигна метлата, знаеш ли! –

извика снежният човек и черните въглени на лицето му светнаха също като

човешки очи.

–Ти не можеш да вдигнеш метлата, защото не си истински човек –

изцвъртя гладната птичка. – Аз видях, когато те направиха от сняг. Недей ми

се сърди, моля ти се! Аз няма да ти сторя никакво зло. Ще постоя малко на

рамото ти и пак ще хвръкна. Дойдох само да ти се оплача, че днес не съм

клъвнало нито трохичка, а на кокошките дадоха цяла паница с царевична

каша.

Сърцето на снежния човек се сви от болка. Той съжали бедната

птичка, която трепереше от студ на рамото му, изкашля се тихо и рече:

– Знаеш ли що? Я вземи, че си клъвни от носа ми, той е от морков.

Все ще се заситиш малко. Само внимавай да не ми изядеш целия нос.

–Колко си добър! – изчурулика радостно гладната птичка и скочи

върху дръжката на метлата. Протегна мъничката си главица и закълва

лакомо вкусния морков.

– Ех, да знаеш колко е хубаво в небесните висини! – рече замислено

снежният човек. – Всички тия снежинки, от които съм направен сега, бяха

малки дъждовни капчици. Когато се отрониха от облаците, те блестяха като

елмазени зрънца, но после дъждовните капчици замръзнаха, залепваха се

една о друга и се превръщаха в големи снежни парцали…

„Колко сладък морков!” – мислеше си врабчето, без да слуша какво

му говори снежният човек. То беше изяло вече върха на носа му и

продължаваше да кълве нататък, когато изведнъж го сепна писклив глас:

–Ей-ей, какво правиш? Стига ти толкова! Ще ме оставиш без нос!

И малкото врабче престана да яде, целуна снежния човек по челото и

кацна отново на рамото му.

– Благодаря ти много! – каза то. – Ако не беше ти, щях да умра от

глад.

– Хайде върви да спиш! – рече снежният човек.

– Лека нощ! – извика врабчето и отлетя под стряхата.

Така малката сива птичка и снежният човек станаха приятели. Всяка

вечер врабчето кацваше на дръжката на метлата. Неговият снежен приятел

му разказваше за чудния живот в небесните висини, а то кълвеше сладкия

морков и си мислеше, че и животът на земята не ще бъде лош, ако не е

толкова студено.

Разбира се, всяко нещо си има край. Затова и морковът най-сетне се

свърши, а снежният човек остана без нос. Ала братът на малкото момиче

забоде в лицето му нов морков, още по-голям и по-сладък от първия.

После – трети, четвърти, пети, шести. Врабчето ядеше и не се

шегуваше.

Минаха много дни. Една сутрин слънцето блесна на небето и снегът

започна да се топи под горещите му лъчи. Метлата падна от ръцете на

снежния човек, сетне паднаха и самите му ръце, търкулна се и главата му с

двата въглена и с късчето морков, което беше неговият последен, десети нос.

Земята просмука разтопения сняг, а от снежния човек не остана нищо.

Само там, където се стопи неговото бяло добро сърце, цъфнаха

веднага три чудни малки кокичета.__